Елилар

 Новината за разрастващото се селце се бе разнесла до най-отдалечените кътчета на царството. За няколко дена вестта пристигна и до важните особи. Новината за разрастващото се селце се бе разнесла до най-отдалечените кътчета на царството. За няколко дена вестта беше пристигнала и до важните особи, които заявиха желание да видят това необикновено място. Най-важният сред тях, царят, също искаше. Разбира се, това криеше много рискове. Никак не бе безопасно за една такава личност да мине през тези диви планински местности.

  Старата планина беше рай за бандитите и мародерите. Някога по-добър улов от този в отдалечените планински села нямало. Вярно, населението не било богато, всъщност било много бедно. Но разбойниците не изкарват прехраната си с копане на ниви. Взимали от селяните малкото, което имали. Разбира се, там, където са злодеите, има и герои. Но за разлика от бабините приказки, в реалността те свършват най-често забити на кол. Обикновеното население предпочитало да сведе глава, да даде всичката си храна, но да остане с надеждата, че ще живее. По-предприемчивите пък се присъединявали към бандитите. Някои от тях умирали от студ, други от глад, трети ги убивали в битка, а някои ставали богаташи и господари на някое селце и управлявали, докато старините не ги прекършат. Поради тази причина се появили много крадци и мошеници, които живеели редом със селяните в селата и често влизали в домовете им. В последствие нещата се развили и от единици злодеи се появили цели селища, издържащи се от грабежи. На места били дори прекалено много. Започнали да се бият помежду си. Останали само най-силните и най-скритите.

  Старейшината управляваше селце, което не се славеше с велики битки. Всъщност то никога не бе участвало в такива. До скоро и никой не бе чувал за него. Когато прокънтяха ударите на чуковете и индустрията закрещя в тези усамотени места, пришълците започнаха да идват и да си отиват, носейки новини на външния свят. Така и се разчу вестта за селото. Старейшината не харесваше това. С връзката със света щяха безвъзвратно да се изсипят и всичките му проблеми. А вестта за идването на царя беше повече от ужасна. Най-вероятно всичките тайни кроежи и планове щяха да бъдат разкрити.

  Истината беше, че царят изобщо не се интересуваше от положението в страната. Такива като старопланинците си живееха спокойно в цялото царство, а властта симулираше борбата срещу тях и то толкова добре, че дори буржоазията бе заблудена. Тя беше една кукла на конци, управлявана от хора с по-нисша титла. През последните години царят бе забравил длъжностите си и се бе отдал на авантюризъм, както в младините си, когато вместо благороден принц бе мършав и дрипав бунтовник, борещ се за честта и справедливостта. Друг е въпросът дали държеше на тези добродетели. Обещанията пред армиите бяха големи, дори велики. Сега просто ги беше забравил. Предпочиташе да задоволява собствените си интереси пред това, да поеме на плещите си цялата отговорност на един народ. Просто беше по-лесно. До такава степен се беше опиянил от тези  прищявки, че бе забравил да мисли. Сега го интересуваше крайната цел- посещение на индустриалното селце, но не и пътя до там. Имаше си хора, които се занимаваха с подобни проблеми- удовлетворение на желанията на висшата глава в монархията. Наричаха ги Краката, защото вечно лижеха нозете на цяра, за да правят добро впечатление и евентуално да получат “кокал”. Правеха заседания, спореха, гласуваха и почти никога не стигаха до консенсус. Царят винаги се ядосваше с тях. Те винаги проваляха плановете му. Но този път имаха общо мнение по въпроса. Когато повикаха господаря си в съвещателната зала, Краката му предложиха да не се откроява сред бандитите, като човек с пари и власт, най-висшата личност в царството, за чиято глава щеше да се плати толкова злато, че дори и внуците щяха да живеят в лукс и ленност. Вместо това той можеше да се слее с тълпата. Идеята не беше най-оригиналната, дори бе прекалено рискована. Царят се замисли за момент, това рядко се случваше напоследък.
  -Защо просто не отида с личната си гвардия?
  Тук Краката се спогледаха и започнаха да мрънкат под носа си недоволно. Прекрасният им, толкова сложен и брилянтен план беше разбит с един прост въпрос и то зададен от не кого да е, а от човек, който обикновено използва чужда глава, за да мисли. Гвардията беше достатъчно добра, за да предпази царя от прости бандити. От тълпата излезе миловиден мъж с нежно пухкаво, привидно спокойно лице, в очите на което имаше нотка на прикритост, сянка, която не показваше истинските му намерения. Този човек всъщност бе най-висшия Крак. До голяма степен от него зависеше и управлението на царството. Той беше от хората, които тайно дърпаха конците на големите кукли. Големият Крак използваше милия си вид, сладкодумството си и опиянителния си глас, за да угоди на своите прищявки.
  Мъжът застана пред царя.
  -Ако позволите…- каза покланяйки се Кракът, сложи ръка на рамото му и го отведе настрана.
  Излязоха от съвещателната зала, преминаха няколко коридора и скоро напуснаха мрачната студена сграда. Докато се разхождаха из градините на двореца, Кракът умело плетеше паяжини, в които царят се увиваше все повече и повече. Слушаше и кимаше с глава на дългите, привидно смислени и изпълнени с измислени на момента многосрични думи. След петнадесетина минути царят вече твърдо беше на мнението, че трябва да знае как да се държи като бандит. Това беше работата на Кракът.
    Царството се намираше на територия, в която имаше от всичко по малко- от живописни низини и долини до високи планини, от малки изворчета до огромно бурно море. В тази малка държава нямаше пустини и неплодородни почви. На всичкото отгоре през границите й минаваха важни търговски пътища. Въпреки всичко това в царството нещата далеч не стояха толкова добре. На юг имаше две империи, които гледаха със завидно око на чуждите блага.
  Едната се разпростираше върху голи горещи чукари, без плодородни почви, без красиви проломи. Хората там копаеха дълбоки кладенци, за да си набавят вода. Храната беше оскъдна. Така поне изглеждаше по-голямата й част. Имаше една малка недокосната от този ад земя, в която живееха богаташите. Градовете там сякаш бяха златни, а природата- неземна.
  В тази малка земя живееше султанът- странен човек. Неговите разбирания за света бяха различни. Той гледаше на всичко под различен ъгъл. Много хора го смятаха за зъл луд и безпощаден човек, но той не беше виновен за това. Просто останалите не се опитаха да го разберат.
  Другата империя се разпростираше предимно на островите на Бялото море. Хората там бяха горделиви, мързеливи и алчни. Гордостта им произлизаше от прекрасната история на земите им. От там идваха хиляди приказки и легенди за велики хора и богове и всяка една по-хубава от предната. Много военачалници често взимали смелост именно от разказите на тази земя. И понеже населението на империята предпочитало да разказва тези истории вместо да работи, те станали мързеливи. Разбира се, работели, но малко. Вследствие на това нивите не давали толкова жито, хората останали гладни и закопнели да имат това, което не са заслужили.
  Императорът на тази държава имаше всичко освен желания от него народ. Мързелът и алчността бяха единственото нещо, което виждаше в империята, но не осъзнаваше, че неговата гордост не позволяваше да види същите тези пороци и в своята душа. Но и той не беше виновен за това, просто хората не се опитаха да му помогнат.
  Тези две империи закопняха да имат свободата и привидното спокойствие на царството. Точно поради тази причина един ден принцесата изтича при баща си, докато той подготвяше багажа за пътуването си до селцето, и съобщи вестта за нахлуващите войски от юг. Царят се замисли отново. Той не осъзнаваше колко често щеше да го прави през следващите години. Замисли се за това, че трябваше да остави багажа си и да сложи отново доспехите. Замисли се за броните си. Замисли се кога за последно ги беше използвал. Замисли се за едно дете, чийто баща беше убил, за да се качи на трона. Замисли се за това, че узурпацията вече не му харесваше. Не му харесваше и властта. Искаше отново да бъде копелето на царя, което всички подценяваха. Замисли се как уби баща си, за да нарани полубратята си. Замисли се и за…
  -Татко?- нежен глас на момичето, което седеше до царя.
  -Трябва да се съветвам с доверениците ми- каза твърдо царя и се оттегли в покоите си.

  Вълчицата носеше вързопа вече поне час. Тичаше през гората. Детето беше живо, премръзнало, тъжно, не осъзнаващо опасността, която го грозеше. Не плачеше. Звярът искаше да научи малките да убиват, затова остави плячката си жива. Хралупата беше далеко. Вълчицата бързаше с все сили. Беше подминала отдавна онази студена пещера, онзи живописен дол, изпочупената гора… Сега трябваше да стигне колкото може по-бързо при децата си. Лунните лъчи огряваха сияещите й очи. Беше студено. Скоро малката плячка заспа. Не беше спокойна. Сънуваше майка си, надвесила се над него. Тя плачеше. Милваше лицето му. После си тръгна. Отдалечаваше се и изчезваше . По пътя си срещна фигурата на голям, силен и властен мъж. Той извади меч срещу нея. Една вълчица се появи от нищото, скочи и събори мъжа. Проглушаващият звук на падаща мълния прониза въздуха. Вълчицата отиде до безпомощното дете и легна до него. Топлеше го с меката си бяла козина. Сънят се превърна в мрак, мракът в друг сън, а той в трети и с всеки един те ставаха все по-страшни и по-тревожни.

  Малки влажни нослета докосваха лицето на детето. Тънкото ръмжене отвори очите на заспалата плячка. Зъбчетата започнаха да разкъсват одеялото й. Вълчицата стоеше на входа на хралупата и наблюдаваше. Едно от вълчетата, видимо най-голямото и най-силното, ръмжеше сърдито на братчетата и сестричетата си. Избутваше ги встрани и продължаваше да дърпа плата. Скоро детето остана съвсем голо. Студът, драскащите нокти и зъби, ръмженето и зоркият поглед на майката караха страха да се надига в него. Разплака се. Размахваше ръце и крака, буташе и риташе настървените кутрета. Първородният ръмжеше и се хвърляше с още по-голям хъс над съпротивляващата се плячка. Детето се бореше с все сила. Останалите вълчета започнаха да се отказват, спотайвайки се при майка си или в дъното на хралупата. Скоро бебето остана само срещу първородния. Цялото беше надрано. Риташе с крака, протягаше малките си ръчички в опит да се спаси. Искаше майка си. Тя щеше да му помогне, ако беше тук. Вълчето пристъпи отново напред, настъпи детето и започна да го хапе. В паниката си плячката протегна ръка и долови ухото на вълчето. Сви ръчичката си с все сила и впи пръстчетата здраво в плътта. Вълчето заскимтя, започна да се дърпа. Детето не пускаше. Малкият звяр се опитваше да захапе ръката, да се отърве от захвата, но не успяваше. Скимтеше. Искаше майка си, но знаеше, че този път тя няма да му помогне. Разбра, че няма смисъл. Легна до голото дете и облиза раните му. Призна се за победен. Детето отпусна ръчичката си. Останалите кутрета плахо запристъпваха към доскорошната жертва. Те също легнаха до него, стоплиха го с меката си козина. Майката мълчаливо погледа сцената, после се обърна и тръгна да търси нова плячка за новия си син.

  През последните няколко дена селцето кипеше от живот. Народът търчеше наляво-надясно. В ковачниците отново зазвъняха чуковете, оформяйки блестящи върхове на стрели. Дърводелците по цял ден изработваха не само оръжия, но и различни видове капани. Старейшината се бе затворил в покоите си. По цели нощи стоеше пред камината и мечтаеше. Обмисляше планове, съставяше стратегии, представяше си как вълците измират в краката му, как селяните го боготворят. Идеята за хайката са бе трансформирала в нещо много по- голямо и велико. Искаше да превърне това малко скътано селце в малък непревземаем град. Но всичко това беше само заради едно нещо- парите. Зверовете вече бяха малка подробност. Старейшината беше изградил защитна система, която не само щеше да пази селото от вълци, но и от бандити. Селяните бяха изкопали ров, заобикалящ къщите. Остри колове стърчаха на дъното му. След рова идваше стената. Тя повече приличаше на огромна, висока поне два метра, бодлива змия, отколкото на укрепително средство. Сега работниците реконструираха покривите на къщите си така, че стрелците да имат видимост към уличките, но и в случай на опожаряване или превземане на къщите да могат да се прехвърлят лесно от покрив на покрив, без да допускат врага. За целта направиха площадки на всяка къща. Подвижни мостчета ги свързваха, които лесно можеха да бъдат вдигани, смъквани или унищожени.

  Старейшината гледаше всичко това от малкото си прозорче в стаята. Свечеряваше се. Червените лъчи на залязващото слънце обливаха лицето му. На вратата се почука.

  -Влез!

  Една стара, изнемощяла фигура се появи на прага. Старейшината не му обърна внимание. Той продължи да гледа развиващото се село. Резултатът беше удивителен. Всичко това беше постигнато за няколко дена. Старейшината никога не разбра какъв труд са положили поданиците му. Той искаше все повече и повече.

  -Предупредих, че не искам да бъда безпокоен.

  -Господарю, простете, но хората са гладни. Не са почивали цял ден. Моля Ви от името на всички ни, дайте ни малко топла храна и глътка сладко пиво,за да не усещаме толкова тежък труда ни утре. Нямаме повече сили.

  Старейшината мълчеше. Звукът на ковачниците, виковете на работниците, само те звучаха в главата му сега.

  -Моля Ви, господарю.

  Старейшината се обърна и погледна стареца в очите. Те бяха тъжни, изморени.

  -А какво ще правите, когато вълците дойдат? Какво ще ядете, когато няма да има кой да обработва нивите?

  -Но…

  -Ще ядеш ли, когато видиш внуците ти да лежат мъртви, разкъсани, без капка живот в тях?

  -Господарю!-селянинът се осмели да повиши тон.- Не сме се хранили, не сме почивали от три дена. Някои дори не са спали!

  Старейшината погледна презрително към селото.

  -Да си беше изтъркал обувките от калта, старче. Оцапа килима ми!

  Господарят взе дрехата си, наметна се и излезе от стаята, оставяйки бедняка сам, неуспял да получи малкото, което заслужаваше.

  Бурята бе затихнала. Само небето ръмжеше в мрака. Клоните на дърветата бяха изпочупени. Беше студено. Сякаш онова чудовище, което до скоро беше бесняло, бе победено. Сега то лежеше кротко в бърлогата си и от време на време изръмжаваше тихо или размърдваше опашката си и караше малкото останали листа отново да зашумят. Цялата гора се беше спотаила. От страх не смееше да мръдне, за да не събуди отново звяра. Беше спокойно, но и страшно. В това спотайване на природата един тъмен силует бягаше бързо и ловко между дърветата. Правеше огромни скокове. За миг спираше, наостряше уши, подушваше въздуха и продължаваше напред. Стигна до живописната долчинка, наклони главата си и отпи няколко глътки вода. Отново наостри уши, огледа гората със светещите си очи и прескочи дола без особени затруднения. Вълчицата беше надушила странна миризма. Малките й бяха гладни. Трябваше им храна. Миризмата идваше съвсем от близо. Звярът завря муцуна в дупката в земята. Да, тази плячка беше в пещерата. Светещите очи се свиха, тихо изръмжаване… “Кутретата са гладни…” Вълчицата се мушна в малкия проход. Нищо не виждаше. Беше тясно. Доверяваше се само на носа си. В началото подът бе покрит с остри камъни, които се набиваха в лапите. После камъните изчезнаха и на тяхно място се появи мокра студена пръст. Тук сякаш въздухът беше по-свеж от този в тесния тунел. Вълчицата се намираше в голяма зала, чийто свод на места бе срутен. Лунните лъчи влизаха през отворите. Тя различи малкия полуостров, на който се намираше. Обграден бе от кристално чисто езеро. По стените на пещерата се спускаха пълзящи растения. От другата страна на езерото имаше два прохода- през единия  водата течеше и се спускаше още по- надолу, в дълбините на земята, образувайки високи водопади и буйни реки. От другия лъхаше мирисът на живо месо. Отново едно тихо изръмжаване.  Вълчицата запристъпва напред. Едната лапа настъпи едно жълъдче. То потъна в рохкавата пръст. Другата лапа докосна водата. Беше студена, ледена. Ставаше все по-дълбока и по-дълбока… Когато вълчицата стъпи на отсрещния бряг, тя вече беше премръзнала. Отръска се. Помириса още веднъж въздуха. Да, беше сигурна, че плячката е натам. Не след дълго чу и плачът й. Направи още стотина крачки и видя малкото вързобче. То също я видя. Детето спря да плаче.

  -Вълци!- каза старейшината.

  -Как можем да бъдем сигурни?

Тълпата зашумя одобрително.

  -Фактите говорят! Съдейки по трупа, ясно могат да се различат белези от зверове. Вратът й е захапан, при това точно, където би захапал вълкът- сънната артерия! След това са започнали да я разкъсват, докато била в полусъзнание. В този момент явно е паднала онази мълния. Глутницата се е уплашила и избягала, оставяйки трупа. После дошли птиците… Ако дърварите я бяха намерили малко по- късно, едва ли щяхме да я разпознаем. Убеден съм, че са вълци! Да не говорим и за честите случаи на изчезнали овце напоследък.

  Надигна се един сърдит и начумерен човек от навалицата.

  -Всички знаят, че овчаря лъже относно стадото си! Не вярвам на тези приказки за изчезнали животни от стадото. Този серсемин гледа само как да вземе повече месо за себе си - сърдиткото се обърна към друго мрачно лице.- В къщи си ядеш мезетата, а после казваш, че вълци били!

  Лицето на овчаря почервеня от яд.

  -Измамник ли ме наричаш ти бе! За разлика от тебе аз съм честен човек и изкарвам хляба си почтено! А ти? Играеш карти в кръчмата, мамиш и пропиляваш спечеленото в пиене и курви.

 Сега вече публиката остана доволна. Най-сетне нещо интересно в това скучно събрание.

  -А жена ти…-продължи овчаря. Тя стои по цял ден у вас и върши всичката работа. Чуди се как да завърже двата края! Не те ли е срам?

  -Аз поне имам такава, дърт изкуфелник такъв- мъжът стана с тези думи и тръгна право към врага си, бутайки тълпата с лакти.

  -СПРЕТЕ!- гласът на старейшината се извиси над разгорещялата се навалица.- Спрете!- всички млъкнаха.- Събрали сме се тук, не за да се бием и караме, а за да предприемем мерки. Има ли някой от тук присъстващите, който не е съгласен с мнението ми? Има ли някой, който не вярва в думите ми? Някой ще отрече ли нападението на вълците?

  Публиката се спогледа, всички мълчаха. Едно младо момче стана и заяви с писклив глас:

  -Аз, господарю!

  Майка му го хвана веднага за ръката и го дръпна да седне. Изгледа го строго и намусено. Хората се засмяха тихо, отново се расшумяха. Младият момък определено го чакаше тежка вечер.

  -Няма спор, че броят им отново се е повишил- продължи старейшината.- Предлагам да организираме хайка срещу тях- тук гласът му стана властен, командващ, нищо и никой не можеше да му противоречи.- Търпяхме, но всичко има граници. Отнемането на живота на наш познат, наш приятел и съселянин трябва да бъде отмъстено! Смърт за вълците!

  -СМЪРТ ЗА ВЪЛЦИТЕ!- повтори народа в един глас.

  Тълпата запляска с ръце. Някои заблъскаха по масите. Искаха още вино. Взетото решение трябваше да бъде отпразнувано! А и скучния събор приключваше. Залата се изпълни с възторжени викове. Дървените й стени сякаш заподскачаха от разгорещения дух на народа.

  Старейшината се чувстваше горд. Изправен насред тълпата, една алчна усмивка мина за миг през лицето му. Ще спаси селото от вълците. Селяните щяха да са благодарни. Парите идваха сами в ръцете му.

  Старата планина се издигаше високо над тъмните облаци, посребрени от лунната светлина. Вятърът биеше оголените чукари, небето бучеше. Предстоеше буря. Мрачните облаци се сливаха един в друг, сгушени под върховете. Приличаха на огромно море, което проблясваше, както искри между чук и наковалня. След всяка мълния сякаш веднага до нея идваше и оглушителения грохот на разгневено море. Тъмната фигура стоеше на върха и наблюдаваше.

  Ето че и първата капка се откъсна от веригите на небето и бързо полетя надолу. Облаците отново изреваха и дъждът сякаш под команда закапа по клоните на дърветата. Последва го и градушката. Ледените топки разбиваха всичко по пътя си. Едно буково листо се крепеше на клона с последни сили. Гледаше разтреперено целия хаос. Не трябваше да пада. Ако се предадеше, жълъдчето, което пазеше, щеше да бъде изложено на цялата сила на бурята. Една голяма капка се отрони от небето. Присъедини се към градушката. По пътя си удари още няколко свои събратя. От малко кристалче стана голямо парче лед. Топката летеше право към листото. Удари го. Удари и жълъда. Тримата паднаха на земята. Топката се пръсна и по-късно се разтопи, листото пожълтя и се превърна в пръст, но жълъдът… Той нито се счупи, нито изгни, дори и животните не го изядоха.

  Вятърът зави по-силно, клоните на дърветата се пречупваха. Жълъдът отново полетя понесен от стихията. Удряше се от клон на клон, от камък на камък, ту се търкаляше, ту спираше и отново политаше. Излезе от гората. Сега подскачаше по един стръмен хълм право надолу. Отново влезе в гора, друга, по-гъста и по-мрачна. Прескочи една живописна долчинка и влезе право в една малка дупка в земята. Всъщност тази дупка беше дълбока пещера, чийто вход се намираше наблизо. Никой не беше влизал в нея до този момент. Но сега жълъдът не беше сам в нея. Когато тихото почукване по камъните от дългото падане и търкаляне се разнесе, една препъваща се жена се стресна от необичайния шум. Тя мигом спря и се взря в мрака на подземията. Беше цялата мокра. Качулката прикриваше лицето й, но не и изморения й уплашен вид. Държеше вързоп. След като се увери, че няма никой, тя остави бебето си на земята и отново излезе в бурята с надеждата да намери отново пътя за дома. Зад нея остана само един плач на изоставено дете. Няколко дена по-късно дърварите я намериха разкъсана, вероятно от зверовете, близо до селото.

  -Здравей!

  -Здравей!- отговорих аз.

  -Как си?

  Главата вече не ме болеше, не усещах и туптенето на загноелите рани. Всъщност сега не виждах дори и белег от тях. Страхът обаче все още лудееше из мен. Въпреки привидно спокойното нищо, което ме заобикаляше, тъмната фигура, стояща пред мен, вадеше от дълбините на съзнанието ми чувство, което не бях изпитвал- чувство на симпатия, тревога, себеотрицание и най-вече на нереалност. И нормално. Тук бе Нищото. Тук бяха само чувствата и думите без значение. Но дори и те не бяха истински или поне аз не ги чувствах като такива.

  -Добре- аз отговорих.

  -Хубаво си поживяхме, нали?

  Дали не бяха ударили главата ми прекалено силно? Не, не бях полудял. Сигурно лежах на носилката и лекуваха раните ми с билки. А може би всичко това беше един лош сън и когато се събудех, отново щях да бъда у дома.

  -Да- отвърнах аз.

  Силуетът се засмя. Смехът му ми беше познат.

  -Искаш ли да се поразходим?

  Ами ако греша? Ако наистина съм луд? Ако това бе мой близък, приятел, роднина? Бих го наранил, ако се интересувам прекалено директно и открито за него. А онова странно чувство все още си стоеше там дълбоко в мен, предполагам прекалено дълбоко, за да го отхвърля или пренебрегна. Трябваше да бъда предпазлив.

  -Разбира се- съгласих се аз.

  Тъмната фигура се засмя отново. Този път подигравателно.

  -Не знаеш името си. Не знаеш къде си. Не знаеш дори миналото си. Не знаеш и кой съм. Греша ли?

  Ако имаше време тук, бих казал, че то спря… Опитвах да върна мислите си обратно в главата след този шок. Той беше прав. Та аз наистина не помнех нищо. Но как тогава мислех за носилката, удара в главата, дома? Сякаш бях преживял един дълъг живот и натрупаният опит се бе превърнал в инстинкт, който се задействаше в най- необходимите моменти. И този страх, тази тревога не спираха да се блъскат в съзнанието ми. Сякаш бях диво създание, диво животно. Времето отново възвърна хода си.

  -Къде искаш да отидем?

  -У дома- отговорих аз.

  В непознатата среда чувството на носталгия бликна в сърцето ми. Исках да се върна обратно при любимата, при семейството, да видя децата си, да усетя мириса на топлия дом.

  -В кой дом?

  Ами сега? Може би притежавах много имоти, но не изключвах вероятността да нямам нито един.

  -Този, който най-много обичах- казах аз.

  Нищото се превърна в светлина, светлината в мрак. Смехът на тъмната фигура кънтеше в главата ми. Имаше нещо странно в този смях. Беше красив, звънлив, дори малко детски, но и криеше тъга, злоба, мрак… Сякаш чувах себе си.

  Здравей, читателю. Радвам се, че разглеждаш блога ми. Тук не ще намериш нищо друго освен хаоса, който се върти из главата ми. Въпреки безпорядъка надявам се да откриеш нещо и за себе си.
  Нека си представим, че заедно сме тръгнали на приключение. Звучи забавно, а? Ще поскитаме из фантастични места, съпровождани от приказни герои. Сигурен съм, че някои от тях ще ни разкажат интересни истории, други ще споделят проблемите си, трети, пък, ще ни отведат встрани от пътя, за да видим нещо любопитно или забавно. Надявам се да ти хареса! Запазих ти място в каляската. След малко потегляме. Но преди това да се представя- Михаил Илиев на твоите услуги. Можеш да ме наричаш Мишо. Разбира се няма винаги да съм до теб в това приключение, но можеш да пращаш винаги писма. Имам няколко имота, до които все още долитат гълъби- e-mail , facebook , skype . Чувствай се свободен да ми пишеш винаги когато изпиташ нужда. Приемам както удобрения, така и критики.
  Също така искам да ти представя и един човек, който има за цел да ме поправя, докато те развеждам из приказните места. Веселин Цанков е името му. Този път ще те отведе до неговите земи.
  А сега се качвай в каляската! Малко друса, но все пак е направена от чирак. Всъщност ако искаш можеш да ходиш или, пък, да се качиш на онзи кон, ей там. Каквото си пожелаеш! Приятно изкарване!